Отивах към онзи супермаркет, където е малко по-скъпо, за да си купя вода и да се възползвам от безплатното кафе, което предлагат с всяка покупка. В този супермаркет не идват студенти, а само аристократични възрастни дами и господа, с малки бели кученца. Всеки път се чудя дали стопанките приличат на пуделите си или обратното.
И в този супермаркет, докато вървях между цветове и аромати на невкусвани досега храни, срещнах баба и дядо, вървящи под ръка. Бабата - висока, с бяла и дълга коса, увила около врата си тюркоазен шал, с тюркоазени ръкавици и тюркоазена барета, беше хванала под ръка прегърбен дядо, в официален костюм. Дядото тътреше покрай себе си бастун, бял, като косите на бабата, изработен изящно. Погледнах ги и времето май спря, за да мога да запомня двойката добре.
Не знам дали и аз бях спряла с времето, не помня да съм ги гледала с възхищение, но щом очите ни се срещнаха, видях, че бабата и дядото ми се усмихват широко, с пълния си брой добре поддържани, английски зъби.
- И какво толкова? - чувам позаглъхналия глас на българския си цинизъм.
- Ами...такова... Добре се почувствах, няма нужда да се оправдавам пред теб. Тук хората са безпричинно щастливи... - започнах да се защитавам пред алтер егото си, избрало да си сложи байганьовския калпак. Пак искаше да ми открадне веселото настроение и да ми забучи носа надолу.
- Ха, безпричинно щастливи, друг път. Шменти капели... Усмихват ти се, докато ти забиват ножа в гърба, не бъди наивна... КОЙ пък ще е безпричинно любезен към теб? И откъде накъде? Не ти ли каза баба ти да се пазиш от английското лицемерие?
- Не разбираш, хората тук наистина греят. Който те подмине на улицата те поздравява. Непознати се обръщат един към друг с мили имена. Ти видя, че когато пристигнах, още от автогарата питаха дали имам нужда от помощ, помниш онзи мъж, който ми пренесе куфара от центъра на града до общежитието, нали?
И гласът на българското ми недоверие съвсем притихна и се сви.
Така се чувствам тук. Като пате, което току-що е разчупило яйцето и още се клати, докато ходи. Моето поклащане е от крайността на Тома Неверни до пълно потапяне в новото общество.
Ето защо и аз им показах усмивката си. Онази усмивка, която бях пазила от циничното си алтер его, дълбоко в душата си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар