вторник, 18 февруари 2014 г.

Оказа се скандално

С разчепкването на един кратък фейсбук статус днес се заеха 34-ма от фейсбук приятелите ми. Статус, в който на личния си профил споделям личните си преживявания. Оказаха се скандални и неприемливи за тази група приятели, които не се задоволиха само с гневните си коментари отдолу, а прецениха, че ми се полага по-сериозен урок. Отделиха ми голяма част от деня си. Искаха да ме поставят на мястото ми. Да поругаят мнението ми, което явно ги накара да се усъмнят в свещена си природна интелигентност, считана за национална черта.

Коя съм аз, 19-годишната привилегирована родоотсъпничка, че да критикувам Българското образование?

Статусът описваше как се чувствам като студент в Англия.
Като част от изключително натоварваща, интелектуално предизвикателна програма. В среда от завършени, смислени хора, с подготовка стотици пъти по-качествена от тази, която аз получих за 12 години целодневно обучение в частни училища. И да, чувствам се безкрайно глупава и ограничена. Усещам, че съм на ръба да скоча в океан от знания (клише, sorry). Океан, който състудентите ми вече са преплували наполовина. И не, не мисля, че наизустяването на нечии чужди анализи по българска литература и история, са ме подготвили адекватно. Съвсем не. Чувствам, че се давя в информационния поток, защото нямам уменията да го анализирам и структурирам в ума си. Защото досега от мен се е изисквало да седя изпъната и гордо да декламирам наизустения урок. Защото, докато аз учех пра-историята на България общо пет години, състудентите ми от Германия са учили икономика, мениджмънт и модерна световна история. И ако на мен ми трябват 12 часа учене на ден, за да постигна средни резултати, на колегите ми от Канада, Америка и Франция им трябват два.

Шамарът е силен, но университетът ми подава ръка, за да се изправя. Разочаровам се от себе си силно, защото в българското училище можех да лежа на стари лаври и да получавам аплодисменти от учителите. Падам от високо, защото съм свикнала да получавам шестици за полу-изплагиатствани "интерпретативни съчинения". Тук ми стана ясно, че excellent означава също outstanding. И не се постига с Уикипедия.

Установявам, че според тукашните трезви стандарти съм академично посредствена, а житейски не съм нито оправна, нито мъдра, нито преживяла достатъчно. Хората тук са имали невероятно възможности да пътуват, наблюдават, преживяват...

Bъпреки всички изследвания, които поставят нацията ни на последно място по качество на образованието, моите напористи приятели побързаха да се защитят без да бъдат нападани. Разбирам, че всеки е емоционално обвързан с образованието си и институцията, която му го е дала. Разбирам желанието да се почувстваме по-смислени като нация, като погалим патриотичното си его с перото на качественото българско "школо". Но не мога да разбера и приема желанието да си заровим мръсните ризи, вместо да ги изперем. Няма как да има промяна в образователната ни система, ако вместо да признаем проблема, си слагаме розовите очила и си припомняме добрите стари соц времена, когато всички получавали безценно образование.

Не мога да приема и арогантното заключение на фейсбук другарския съд, че точно АЗ нямам право да се оплаквам. "Точно ти ли не можеш? Точно ти ли не знаеш?" или "постът ти за образованието е лицемерен... Не вярваш, че не можеш да осмисляш, нали?!" + "не се лигави като лай***це" + "сигурно пак си в един от 'онези' дни". Не мога да приема този бездънен български цинизъм, не мога да приема реалността ми да се населява от дребнави заядливковци, с твърде много вакуум, без значение дали в графика или в главата. Този гнусен негативизъм кара милиони хора да напускат страната. Нормално е на човек да му писне да живее в чуждите лайна!

Не мога да приема, че фейсбук троловете, които ме заляха със "съчувствие и симпатия", нямат достатъчно въображение, за да си представят среда, в която идеализираният български студент (полу-гений) се справя по-зле от "разни продукти на капитализма".





Няма коментари:

Публикуване на коментар