Кратки басни от Бъкингам

Отивах към онзи супермаркет, където е малко по-скъпо, за да си купя вода и да се възползвам от безплатното кафе, което предлагат с всяка покупка. В този супермаркет не идват студенти, а само аристократични възрастни дами и господа, с малки бели кученца. Всеки път се чудя дали стопанките приличат на пуделите си или обратното.

И в този супермаркет, докато вървях между цветове и аромати на невкусвани досега храни, срещнах баба и дядо, вървящи под ръка. Бабата - висока, с бяла и дълга коса, увила около врата си тюркоазен шал, с тюркоазени ръкавици и тюркоазена барета, беше хванала под ръка прегърбен дядо, в официален костюм. Дядото тътреше покрай себе си бастун, бял, като косите на бабата, изработен изящно. Погледнах ги и времето май спря, за да мога да запомня двойката добре.

Не знам дали и аз бях спряла с времето, не помня да съм ги гледала с възхищение, но щом очите ни се срещнаха, видях, че бабата и дядото ми се усмихват широко, с пълния си брой добре поддържани, английски зъби.

- И какво толкова? - чувам позаглъхналия глас на българския си цинизъм.

Българска му работа?

     Днес, пет дни след уреченото, най-накрая "навих" транспортната компания, която ми пренесе нещата от България, да ги докара в Бъкингам. Разбрахме се да ги чакам в 9 сутринта. В 11 още нямаше никого, позвъних на шофьора, който каза: "А, маци, не знам за какво говориш. Аз сега тръгвам от Лондон, към един ще съм при теб... Я кажи пак какъв беше адреса, че не си разчитам от вчеранаписаното..." А мен ме беше завладял всеобщият английски оптимизъм и любезно диктувам адреса за пети път. 

     В два часа още нямаше никой от професионалния екип на "Доставки Англия" и така до 14:38, когато пред общежитието ми спря най-раздрънканият автобус, който съм виждала в историята си на ежедневни пътувания с маршрутки. 

За емиграцията

Икономическият емигрант напуска държавата си, защото в нея няма условия да преживява нормално от труда си. Емоционалният го прави, защото не е съгласен с ценностите в родината му. 

 

Аз го направих, защото страната беше малка да побере едновременно мен и майка ми. И макар да не се виждахме, тя беше навсякъде. В начина, по който прехвърляме отговорността на някаква външна сила. Бедни сме, защото не се е появил политическият месия; защото САЩ готвят конспиративен план срещу нас, организирайки платени протести; Османското робство ни е спряло развитието; заради всичко друго, но не и заради собствената ни неспособност да направим нещо както трябва. Макар иначе да сме най-природно интелигентният, гостоприемен народ на планетата, дори и извън нея. 

Не спира да ми се върти в главата...

От вчера. Минавайки пред Съдебната палата станах част от панаира на омразата, организиран от една болна политическа супер звезда...

След като в агитката на Болен видях 14-годишния си брат, толкова обзет от всеобщото мразене и агресия, че започна да крещи срещу мен, без да ме разпознава, с опразнен от гнусна пропаганда поглед...

След като се опитах да си тръгна, но се оказа, че полицаите, направили защитен пръстен с телата си около фен-клуб "Болен ще спаси България", не искат да ме пуснат...

Защо се отказах от политиката

Възможно ли е политическата ни система да е умело проектирана да изчерпи енергията ни за обществено-полезна дейност, да притъпи естествената човешка воля за постигането на просперитет и мир?

Политиката изтощава. Огрубява обществената интелигентност със своята пищност, липса на вкус, високомерие, с формата си на футболен мач (в България съвпадащ дори цветово - червени срещу сини). Принизява и опростява значими въпроси.

Политиката убива потенциала за напредък на обществото в безкрайния си парад на суета и ненаситно его.

Сънувах

Бях на море с болната ми и възрастна баба, трябваше да се грижа за нея постоянно и не можех да стигна до плажа, въпреки че исках много. Когато най-накрая успях да се гмурна в морето започнах да плувам под вода и докоснах нещо с ръка, което не можех да определя. Върнах се към него и осъзнах, че е човешки пръст, който излиза от пясъка.

Значимото през 2013-та

Отзад-напред и разбъркано...

Влюбих се... В човек, когото обичам отпреди да съзнавам влюбването. Човек, на когото искрено се възхищавам, с когото общувам в дълбочина, за която само съм предполагала. Мъж, в антично-гръцко-философския (?!) смисъл на думата, който ме издига и оставя да падна, подавайки ми ръка да се изправя. С когото искам да споделя Пътя.

Отдадох се на интересите си, като се гмурнах рязко и без да си поема достатъчно въздух. Изкарах последните шест месеца от 2013-та на мускули, тествайки пределите си във физически, духовен и морален аспект. Навлязох в лайната на политиката, вярвайки в народната притча, че киселинността в кравешкия тор ще ме пречисти. Оказа се, че съм нагазила в блато, от което после се наложи да се издърпам нагоре за косата.

За мен

Защо Tall Glass of Ideation?
Висока съм 179 см и височината винаги е очудвала околните, а оттам е предопределяла отношението им.
А идеите виждам като връзки между различни на пръв поглед явления. Те са нов поглед върху познати предизвикателства. Обожавам прониквеността, парадокса и дързостта в идеите. Ето защо се виждам като висока чаша, пълна с идеи!

На 19 съм. Душевно - на малко повече. Почувствах нуждата от свой блог, когато след 6 години свръхактивно живеене, учене, работа, запознанства, пътувания навън и навътре, усетих, че е време да погледна назад. Да рефлектирам, да се поуча, а и да запазя преживяното, преди да го забравя. Изплаших се да не изтрия спомените като файлове в компютър - презаписвайки 19-те си години.

Обичам да гледам назад. Да свързвам точките в кривата линия на живота. Този блог е и за това.

Но главно е за друго. За мечтите и вдъхновенията. За идеите, за хората, за България, за фотографията. За това какво ме отказа от политиката. За нещата, които ме освобождават, които ме поробват, за това какво е да си ученик в България.

За това, че да си млад не е порок. И не те прави по-малко стойностен, просто защото все още не си подавал документи за здравни осигуровки.

За въпросите, чиито отговори не намирам. И за разни мисли, които може и да не се разбират, дори след десетото прочитане (:


Надявам се, че каквото имам да кажа в този блог ще ми помогне да следя развитието си и да поддържам обичта към езика, докато съм в чужбина. Както и да намерите нещо, което си струва да бъде прочетено.

Enjoy!
В.