Дмитро

В класа ми има едно срамежливо и тихо момче, почти незабележмо, освен в случаите, в които се появява на лекции, закъснял с половин час, с наелектризирана от шапката коса. Или когато с акробатичен талант разлива бутилка вода в скута си. Украинец. Дмитро.

Студент по икономика, двайсет-годишен, рус и синеок, със сребърно кръстче на гърдите, по чиито чести повдигания се разбира, че във вътрешния му свят бушуват богат диапазон чувства. Момче, което на развален английски, със забоден в земята поглед, моли за цигара в почивките. Дмитро, който намира най-закътаните кюшета из университета, където да разплуе крайниците на исполинското си тяло и да прекара дълги часове в четене.

Това излязло от огледален свят момче отсъстваше от лекции и упражнения миналата седмица. Когато се върна, влезе в последните петнайсет минути на двучасовата лекция.
През рамо беше прементал препълнен сак. Както обикновено, предизвика смеха на студентите и обърканото изражение на лектора. Всички вече бяхме свикнали с непохватността му и очаквахме следващата му несръчност, на която да се посмеем. Той имаше благородството да ни го позволи. Този път Дмитро не се изчерви и не побърза да се смести на чина. Вървеше бавно и с достойство до последния ред, където седна сам със студено, сериозно изражение и високо вдигнато чело. Професорът продължи презентацията си и отвлече вниманието на студентите.

Промяната в него, възмъжаването му, достойнството, което излъчваше осанката му, задвижиха краката ми към Дмитро след края на лекцията. Поздравих го и попитах дали е отсъствал по болест.

Това, което последва, ме накара да потреперя с цяло тяло. Преживях един от онези житейски моменти, които белязват човек завинаги.

Не е бил болен. Не е бил на почивка. Върнал се е в Украйна, за да участва в протестите. На площада, където снайперисти застрелват баща му.

Заля ме вълна от тъга, последва втора от симатия и съжаление към Дмитро. Третата беше вълна на срам. Срам, че не бях толкова смела, колкото ми се искаше на ДАНСwithme. Че се уплаших от грандиозността на мечтата си за България-та, в която искам да живея. Заболя ме, когато си припомних, че оставих всеобщия цинизъм така да ме поквари, че да смесвам понятията идализъм и наивност. Досрамя ме от това, че си измих съвестта, убеждавайки се, че промяна чрез протест не е възможна.

И ето, че едно гениално в обикновеността си украинско момче опроверга всички удобни полу-истини, които си бях самовтълпила. Дмитро ми даде нова дефиниция за патриотизма. Научи ме, че истинският патриотизъм няма граница, която да достигнеш и да си кажеш: 'Хайде, стига толкова." Истинският патриотизъм няма крайна точка, няма насищане. Никоя саможертва не е твърде голяма, ако е в името на автентичните ценности, които някои от нас пазят дълбоко в себе си.

Дмитро ми разказа какво е направил без следа от опит да се самоизтъкне или да се престори на смел. Сподели ми за смъртта на баща си с откритост, на която привидно не изглеждаше способен. За него, да се върне в Украйна и да рискува живота си на протеста, бе най-естественият, най-искреният, най-човешкият акт. Нямаше го притеснението, което аз изпитвах протестирайки, за Дмитро революцията беше неизбежна. Докато аз обикалях площада пред МС, в главата ми се бяха загнездили твърде много чужди, поръчкови размисли. Сърцето ми се сковаваше от несигурности - в автентичността на протеста, във възможността за успех. Липсваше ми смелост на ДАНСwithme.

Наградата на Дмитро ще бъде свободата на неговите деца. Бъдещето поколение украинчета няма да губят животите си, в името на същата революция, за която е загинал бащата на Дмитро. Неговите деца ще имат свои революции, ще печелят своите битки, вдъхновявайки се от успеха и свободомислието на родителите си.

Моите деца, обаче, ще изтъркват жълтото от същите павета, по които моите подметки и подметките на рдоителите ми са се разхождали, протестирайки. Моите деца ще ме държат отговорна за несъстоялата се българска революция, както аз питам моите родители къде са блели по време на "прехода".

Моите деца, ако имам волята да им предам българско самосъзнание, ако те са достатъчно идеалисти, за да живеят в България, ще са поредното поколение, въвлечено в същия омагьосан кръг на безуспешно събуждане на обществения морал.

Тази ще е последицата от моя отказ да водя неравна битка с метафорични танкове.

Какво ми остава сега, освен да отида до Бъкингамската църква и да запаля две свещички... Една в памет на бащата на Дмитро. И една, придружена с молитва да открием сред националните си черти решимост, смелост, непримиримост и автентичен патриотизъм.

Дотогава: поклон пред Украйна и нейните синове. Полу-деца, полу-мъже.